Историята на отливките по изгубен восък датира от хиляди години. Най-ранната му употреба е била за идоли, орнаменти и бижута, използвайки естествен пчелен восък за модели, глина за калъпи и ръчно задвижвани мехове за разпалване на пещи. Примери са открити по целия свят, като например в идолите на Харапската цивилизация (2500–2000 г. пр. н. е.), египетските гробници на Тутанкамон (1333–1324 г. пр. н. е.), Месопотамия, Мексико на ацтеките и маите и цивилизацията на Бенин в Африка, където процесът произвежда детайлни произведения на изкуството от мед, бронз и злато.
Най-ранният известен текст, който описва процеса на леене по модели (Schedula Diversarum Artium), е написан около 1100 г. сл. Хр. от Теофил Презвитер, монах, който описва различни производствени процеси, включително рецептата за пергамент. Тази книга е използвана от скулптора и златар Бенвенуто Челини (1500–1571), който подробно описва в автобиографията си процеса на леене по моделите, който използва за скулптурата Персей с главата на Медуза, която стои в Loggia dei Lanzi във Флоренция, Италия.
Леенето по модели се използва като модерен промишлен процес в края на 19 век, когато зъболекарите започват да го използват за изработка на корони и инкрустации, както е описано от Барнабас Фредерик Филбрук от Каунсил Блъфс, Айова през 1897 г.[16]Използването му е ускорено от Уилям Х. Тагарт от Чикаго, чиято статия от 1907 г. описва неговото развитие на техника[необходимо е цитиране]. Той също така формулира съединение с восъчен модел с отлични свойства, разработи материал за облицовка и изобрети машина за леене под въздушно налягане.
През 40-те години на миналия век Втората световна война увеличи търсенето на прецизно производство на нетни форми и специализирани сплави, които не могат да бъдат оформени по традиционни методи или които изискват твърде много машинна обработка. Индустрията се насочи към леене по инвестиция. След войната употребата му се разпространи в много търговски и индустриални приложения, които използват сложни метални части.